Вратата, която искаше да види Венеция

Тя беше Врата. Дървена, стара, красива Врата. Беше сложена между спалнята и всекидневната.

Вратата знаеше всичко за дома. Тя познаваше  две поколения обитатели и мислеше, че е щастлива, но един ден животът и се промени. Полази я паяк- италиански паяк. От начало много я дразнеше, докато си правеше гнездо из процепите и, но постепенно свикна с него и дори му разреши да и разказва истории. Паякът беше пътувал със самолет, беше видял свят, и се държеше като чужденец- луксозен и сериозен. Не позволяваше на дървениците да му говорят, защото беше по важен от тях.

Родил се бил във Венеция и дори се возил на гондола, докато си седял удобно в една шапка. А после на чист късмет влязъл в куфар и пътувал в небето, прекосил летище, возил се в такси и накрая стигнал до Вратата.

traditional-front-doors

Та този паяк от сутрин до вечер си плетеше мрежата и разказваше на Вратата за света. Пълнеше и дървения мозък с много цветни картини и я караше да желае пътешествия.

Вратата мечтаеше да иде до Венеция и дори, ако някой се заслушаше в поскърцването и’, сигурно би чул някоя италианска песен. Но въпреки, че беше се зареяла в мечти, не спираше да изпълнява съвестно задълженията си.

Тя пазеше обитателите да не им е студено зимата или горещо лятото. Беше опора на малки детски ръце, който се подпираха на нея, доката крачетата се учеха да ходят. После крепеше едни по- стари ръце, чийто крака пък все още се опитваха да стоят прави. Вратата знаеше, че е важна, знаеше, че я ценят. Дори два пъти в живота и’ я бяха боядисвали и лакирали. Какво вълнение беше само тогава, каква радост!

Имаше далечни спомени за детството си и за гората, в която живееше, преди да стане Врата, но сега вече беше гражданка и имаше дом, а това я правеше по значима в собствените и очи, пред другите селски Врати или тези, които дори не бяха Врати, а си живееха на полето.

Обичаше да гледа телевизия, особено когато даваха филми за Венеция, слушаше и радио. Беше образована Врата с добра обща култура.

Тя не знаеше дали е мъжка или женска Врата, но много и се искаше да беше женска, нищо, че визуално приличаше повече на мъжка.

За сега само с камион се беше возила… Но пък нищо не я спираше да мечтае за самолети, кораби, океани.

Минаваха си дните, сменяха се сезоните, а тя беше на своя пост.

Един ден обаче всичко се промени. В дома заприиждаха много хора с всякакви инструменти и започнаха да изнасят мебелите. Вратата се вълнуваше, мислеше си може да я боядисат пак. Тръпнеше в очакване, но… явно я очакваше изненада. Човеците я свалиха от пантите и я изнесоха от жилището.

501122_orig

 – Неее, какво правите!- викаше тя- спрете, това е домът ми! Тук е целият ми свят! Не! Не! Моля вииии!

Тя беше уплашена, ужасена! Крещеше, защото не искаше да си отива, това беше нейният дом!

И изведнъж през сълзи видя, че се беше озовала до казана за боклук… Нима такава трябваше да е ориста и’? Вратата беше съсипана

  Ами мечтите и? Ами Венеция?

Хлипаше нещастно и си мислеше, че ще я пратят на гробището на врати или по лошо, щеше да свърши като онези от гората в нечия печка…

Тя се замисли за резките под дръжката си, които като дълбоки бръчки по нечие чело, отбелязваха височината на малкия човек, който беше израснал пред очите и’. Явно бяха твърде много и я правеха стара и грозна… Тя заспа отчаяна и тъжна…

Събуди се на бунището. Около нея имаше натрошени столове, стари дивани и дори една бяла Врата.

– Неее- простена тя- Това ли е краят, тук ли ще свърша?

Огледа се- беше мрачно, влажно и студено. Щеше да изгние или по зле…

Хиляди мисли се стрелкаха в главата и. Защо? Как заслужи това? Къде сгреши? Нима не беше част от този дом от самото начало? Трябваше да го приеме, но беше толкова тъжна…

-Ти от кога си тук?- попита тя бялата Врата, но не получи отговор. Явно другата не искаше да говори или се страхуваше от нещо…

– Добре, значи просто ще си лежа на боклука и ще разсъждавам за живота- каза си Вратата и се отпусна в ръцете на отчаянието като задряма изтощена…

door

Първо чу звука, после писъците!

-Какво става? Още зло ли?- звукът беше ужасен, силен, разкъсващ! И тогава ги видя! Бяха хора с резачки! Без капка жал разкъсваха плътта на столовете, старите дивани… Всички пищяха. Хвърчаха трески и свършваха животи!

Стигнаха до Вратата… Сърцето и биеше така силно, че щеше да излети. Толкова беше ужасена, че дори беше спряла да вика… Убиха бялата…. и тръгнаха към нея… Тя не издържа и припадна, краят беше дошъл…

На другата сутрин Вратата едва отвори подпухналите си от плач очи. И от начало не можа да разбере къде се намира. Усещаше някакво полюшване, напред- назад. И сякаш… сякаш пак имаше панти!

Тя се ококори! Но къде беше? Какво е това място. Раят ли е това?

Виждаше морето, за което само беше чувала, усещаше го. И да! Беше боядисана! Но как? Възможно ли е? Не беше мъртва, не беше разсечена??? Не знаеше дали трябва да се радва. След предателството на хората очакваше всичко.

Но беше жива, беше Врата на кораб и виждаше морето! Но как? Може би не трябваше да си задава въпроси.

Денят мина, не се случи нищо лошо. После още един ден и още един. Срещна много хора, постоянно виждаше нови и нови лица, чуваше истории. Слънцето изгряваше, залязваше…

more-byalo

И един ден Вратата разбра. Старите панти, само я бяха спирали. Домът, който толкова обичаше се отказа от нея веднага щом вече беше демоде, а тя е имала още много живот в себе си, но не знаеше за това, докато грубите ръце не я бяха изтръгнали от покоя и. Сега пак беше щастлива и се наслаждаваше на всеки миг.

А един ден стигна до любимата Италия и видя Венеция…

Вече знаеше, че няма нищо невъзможно.

http://vihrapetrova.com/11573-2/

Advertisements

One Comment Add yours

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s