Момчето и звярът

Чуваше тежкото му дишане някъде зад гредите на плевнята. Дебнеше скърцането на пода, за да разбере къде е. Беше ужасен. Дъждът валеше грубо. Светкавиците разкъсваха нощта и бързо бягаха уплашени. Момчето не виждаше изход, сърцето му биеше до пръсване и очакваше всеки момент да го хванат. Стискаше една дъска, която едва ли щеше да му е от полза. Кокалчетата на ръцете му бяха посинели от студа, а страхът го беше яхнал безжалостно и разкървяваше мислите му с метални шпори. Можеше да опита да избяга, само да се отдалечи още малко и още малко…

Една ръка разби стената до него! Той изкрещя и се сви на пода. Сянката го хвана за врата и го вдигна във въздуха. Момdark-wizard-croppedчето риташе отчаяно. Писъците му преминаха в гъргорене…

Събуди се, облян в пот. Стана рязко в леглото и светна лампата. Пак тези кошмари. Пи вода и се отпусна на възглавницата. Но съня повече не го навести тази нощ.

Антон беше на 17, но за разлика от повечето тийнейджъри на нощното си шкафче нямаше снимка на гадже или видео игра, а купища шишенца с лекарства. Майка му разказваше на всички, че той е много специален и на това се дължат странностите му. А вечер тайно плачеше или се караше с баща му, заради поредната сметка от психиатъра.

Още от малък Антон срещаше неща, които другите хора не виждаха. Въображаемите му приятели и светове не го напуснаха с възрастта. И това,че макар и пораснал, продължаваше да твърди, че в стаята има и други същества, изправяше на нокти майка му. Започна една поредица от прегледи, лекарства. Казаха на родителите му, че вероятно има шизофрения, но ако си взема лекарствата, то ще се чувства добре и ще има нормален живот. Подиграваха му се постоянно в училище. Прякори като хахо, откачалка и нещастник, го съпровождаха през и без това трудния период на пубертета.

Беше се затворил в себе си. Рядко говореше с околните и беше доволен, че те приемат това. Майка му си го обясняваше с лекарствата. Другите не търсеха обяснение. Но истината беше, че Антон много отдавна не пиеше лекарствата си. Беше се научил да владее емоциите си и по никакъв начин не показваше, че има нужда от медикаменти. А и те само замъгляваха ума му. Преди доста време разбра, че не е болен. Но нямаше как да обясни на хората какво става с него. Беше се отказал да ги убеждава в здравия си разум. Далеч по-страшни неща съществуваха от чуждото неодобрение и подигравките. Имаше цял един свят, с който се бореше всеки ден, а вече и всяка нощ…

52bc67b774a5d

Той виждаше през хората. Улавяше цветовете на душите им. Духовете, които ги следваха. Често знаеше какво ще стане с околните. Съзираше хиляди неща, които предпочиташе, нито да чува, нито да вижда. Често плачеше по цели нощи, защото не знаеше как да овладява всички картини в главата си. И той беше повярвал, че е болен. Разбра, че да имаш психически проблем е нещо страшно, особено за останалите. Вече като по-голям се отвращаваше от невежеството на хората, които просто отхвърляха всичко, което не разбират. Такива като него някога са ги горели на кладата. Наричали са ги магъосници, шамани, ясновидци, луди…

Сега приемаше себе си. И вместо да драматизира, предпочиташе да учи за себеподобни. Да се развива и да трупа знания по всеки един начин. Това му помагаше да разбира случващото се с ума му. Наричали са някога Ван Гог луд. Списъкът с учени и хора на изкуството, които са определяни като психично болни, е голям. А те са изумили света с гениалността си. Той усещаше, че е като тях. А семейството му се радваше, че се подобрява и дори говореха за избор на университет, за бъдещи професии. Антон се стараеше да ги успокоява, като всячески демонстрираше колко здраво e стъпил на земята. Те вярваха, че миналото е било част от един забравен кошмар, роден от развинтено детско въображение.

Но точно днес, Антон се чувстваше като нормално момче на 17, защото въпреки среднощния сън мислеше само за Ирина. Тя беше от съседния клас и за разлика от другите винаги го поздравяваше. Дорlove_1427461502и в общите часове по избираемите предмети, понякога сядаше до него и се усмихваше. От скоро усети един непознат трепет, който го изпълваше и избутваше грозните видения. Тя беше светлинката, която го вадеше от дупката на съзнанието му. Смяташе след часовете да я заговори. Денят мина бързо, а той не можеше да си намери място от притеснение. Когато удари последният звънец, трябваше да реши. Видя я с група момичета в двора. Смееха се и говореха на висок глас.

– Абе Ирина, ти защо говориш с него, нали знаеш че е ненормален? – последва смях от момичето с червеното яке. Явор се спря. Те не можеха да го видят, защото беше зад голямото дърво, но пък ги чуваше ясно.

– Стига де Симона, не е толкова зле момчето. Пък и така се пазя да не ме прокълне! – Ирина се смееше и този звук се заби в сърцето на момчето като куршум.

Обърна се, нахлузи качулата на анорака си и закрачи бързо към къщи. Буца скръб го стисна за гърлото. “Не и тя, тя е различна, защо му се подиграва?” Мислите се блъскаха в ума му. Един глас крещеше в главата му – “Нали ти казах!”

Отдавна не се връзваше на подигравките, но от нея… Заболя го. Облаците в душата му се сгъстиха до черно.

Затвори се в стаята си и каза, че е болен. Отвори компютъра и написа в търсачката: “проклятие ли е да си специален?” Последваха стотици страници с информация за децата на новото време, за техните уникални умения отвъд въображението на нормалността. Явpervye-priznaki-shizofreniiор беше чел всичко много пъти. Кристални деца, индигови деца. Истина, реалност, теории и измислици. Търсеше някакъв отговор, но не знаеше въпроса. Предпочиташе да мисли за себе си, че е вещер или магъосник или избран за велики дела. Кошмарите му не го оставяха. Понякога призраците не изчезваха с утрото. Беше толкова объркан. Ами, ако те всички бяха прави и той всъщност е луд? А какво е лудостта?

Но нямаше да се измъчва повече. Омръзнало му беше да го унижават. Стига толкова! Щом е специален, то щеше да им покаже, че това е плюс. Че може много повече от всички онези, който го обиждаха.

Легна си препълнен с чувства. Но и с някаква необяснима сила в сърцето си. За да заспи по-бързо взе няколко от онези забравени хапчета.

Озова се в плевнята. Пак валеше. Някъде там беше и Сянката. Но този път Антон в отчаянието си беше решил да не се страхува.

-Хей ти, грозния! Ела да те видя! – сам не вярваше на куража си, но беше толкова нещастен, че му беше все едно какво ще стане. Звярът се приближи любопитен и изумен от тази неочаквана смелост. Беше висок поне два метра, лицето му беше страшна плетеница от белези, но се вписваше с уродливото тяло. Дишаше тежко. Приличаше на човек.

-Най сетне – каза той- омръзна ми да те убивам всяка вечер.

Дъждът спря. Плевнята изчезна. Чудовището го нямаше. Антон се оглеждаше объркан. Този сън никога не беше се развивал по този начин.

-Но как? Какво стa-god-of-miraclesава? – въпросите го удряха през лицето. Светлина струеше в пространството. Растяха планини, дървета с размерите на небостъргач го обградиха за секунди. Беше топло, четири слънца се гонеха по златно небе. А там някъде летяха портокали, необезпокоявани от гравитацията. Да, сънят ставаше все по-странен. Антон беше шокиран, обливаха го вълни от непознати вибрации. Усети спокойствие и сила. Непознати мисли обхванаха съзнанието му.

-Време беше момче – гласът дойде иззад гърба му. Лицето на Звяра! Антон пристъпи назад стреснат, но Звярът вдигна ръка- Не се страхувай, няма да те нараня. Чаках те, да поговорим.

-Но за какво? – попита объркан младежът.

-Ще разбереш – започна Звярът – Но с всичкия гняв, страх и обвинения към света и себе си, нямаше начин да стигнеш до тук. Този товар увисваше всеки път на врата ти като котва и те повличаше към сенките. Ти беше този, който създаваше страшните светове и пак ти си този, който ги разруши. И създаде нови…

-За какво говориш? И кой си ти?- Антон трепереше. Не знаеше какво става и очакваше да се събуди всеки момент.

-Ти няма да се събудиш момче. Не се бой. Идва момент, когато всяко същество прави избор. Ти реши и сега си тук. С теб трябва да създадем това място от нищото. Аз съм Ти и Ти си Аз. Ние сме едно. Знам, че звучи сложно, но не е. Всъщност всичко е много просто. Трябва да се създадеш отново.

Антон изпита покой. Усети безгранична лекота. Звярът говореше. Новият свят блестеше. Той се усмихна и най- сетне разбра.

***

На другата сутрин майка му не можа да го събуди. Беше мъртъв. Свръх доза лекарства.

Тя загуби любимия си син, а хората говореха само за лудото момче, което не могло да понесе болестта и посегнало на живота си. Майка му не вярваше да е самоубийство. Тя смяташе, че е грешка, че е объркал някой медикамент, че, че… Имаше много теории. Те крепяха счупеното и сърце от разруха. А някъде там Антон бе щастлив.

————————————————————————–

Обществото, често се страхува от нещата, които не разбира. За тях хората с психически проблеми са като прокажени. Темата е срамна, а общуването с такива е табу. Жестоки сме и дори не искаме да разберем, че те са болни и не заслужават унижения и подритване, а помощ и разбиране. Често в желанието си да се спасят от злобните нормални, те се затварят в измислени светове, строят кули и изриват пропасти… Ние създаваме света, в който живеем! Осъзнаваме ли го обаче?

Вижте още един разказ за човешката душа

http://www.lifebites.bg/momcheto-zviarat/

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s