Бръчки на любезността

Бръчки на любезността. Знаете ли какво е това? При мен са започнали да се формират. Даже си мисля, че и нова гънка в мозъка ми се е появила на същия любезен принцип. Усмихвам се, кимам, разбирам- винаги! Е, да но чак бръчки от това?! Някак крайно е и неудобно. Или е логично.

Колко пъти ви се е налагало да се съобразявате с хора, които не харесвате или да общувате с такива? На мен често, но социума си има правила. И щом искам да съм една от овчиците му, ще ми излизат бръчки на любезността. А пък се мисля за различна…

Малко се ядосвам, че и за мен важи клишето, но поне го знам и си подрязвам крилата като започна да си виждам отражението с корона или ореол.

Възможно ли е любезност да е синоним на лицемерие? Май са различни думи според тълковния речник, но пък речникът не знае, колко често двете се покриват. И на речника не му се налага да говори с досадни съседи, роднини, познати, колеги, да ходи на родителски срещи…

Можем и с рогата напред, право в болезнената откровеност. Но от това има последствия. Хората не обичат да им се казва истината, макар всички да тръбят колко е важна. Не звучи добре да кажеш- “днес изглеждаш ужасно”. Много по-приятно е- “колко си красив- тези сенки под очите, ти придават вид на романтичен поет”.

Разбира се, допустима е лъжа, която се ползва, за да не нараним нечии чувства. Но това не прави лицемерните ми бръчки по-малки. Опа, любезните- исках да кажа. Аз не съм лицемер! Или поне така си мисля. Но бръчките в огледалото не се съгласяват.

limbajlicentios_23268600

“Не не, аз просто съм благородна”- така им обяснявам. Искам всички да ме харесват.

А днес е много лесно да те харесват. Слагаш снимка във Фейсбук и се започват едни суперлативи, че да се чудиш дали не си объркал професията. Може да ставам за модел, щом хората смятат, че съм невероятна. Е, после същите думи ги виждам към всички останали и към откровено грозни неща и няма как да не се замисля за фалша.. Но от друга страна всичко в социалните мрежи е фалшиво. И усмивките и лайковете и коментарите. Съчувстваме само в картинки, на живо не е важно, няма кой да види. Обичаме в емотикони, говорим с цитати… Забавна история. Знаем го, но продължаваме. Това е новата дигитална дрога. Наркотичната мъгла ни показва приказния живот в царство Интернет. Там има пълно щастие и небивало веселие- денонощно. От толкова много екскурзии, вечери в лъскави ресторанти, подаръци и маркови дрехи, просто не знам как ни водят за бедна държава. Тук бедни няма, или пък нещастни. Е, може би духовността издиша, но пък издухването на мозъци и други неща се вихри с все сила.

Отклоних се, говорих за бръчките на любезността. Та исках да кажа, че ми писна от тях. Не ги искам на лицето си. Мисля да ги инжектирам с ботокс и да ги замразя. Само малко се притеснявам, че така могат да застинат в една вечно щастлива гримаса и съвсем ще му загубя края на това кога съм добра по принцип и кога по задължение.

http://vihrapetrova.com/13544-2/

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s