Търсим природа с кучето

Разхождам си кучето сред грозните блокове и търся природа. Казват, че е хубаво животинчето да походи малко в тревата, да подиша чист въздух, да си отърка муцунката в цветята. И аз като него също няма да откажа малко природа и без да си търкам муцунката. Но пък много искам да ми замирише на гора, трева и нещо различно от автомобилни газове.

Ами то хубаво, ама къде я тази природа. Обиколих квартала три пъти и не намерих. Срещнах едно дърво и го питах- “Ти природа ли си?”- а то ме погледна като че съм ненормална изсмя ми се и каза- “На природа ли ти приличам?”. Намерих и аз какво да го питам горкото- само по дънер, без клони. Отрязали ги, че пречат на металните жици и му украсили тялото с афиши. Не, не е природа наистина.

Но аз съм упорита и пак търся. Видях един балкон с много цветя. Стоим с кучето под него и се чудим, сега това природа ли е или не? Красиво изглеждаше да фона на полусанирани фасади, полустроежи, полупанелки и полухора. Но няма как да е природа, щом расте в кутия, значи е нещо друго.

nature_city_by_00the_end00-d59ah2i

И аз и кучето се разочаровахме. Решихме, че ще си ходим у дома. То и там няма природа, но ще пуснем телевизора. Все ще видим нещо зелено. И пътьом можем да си купим ароматизатор- бор или лавандула.

Вървим си така, потънали в сериозни мисли и какво да видим- между плочките на тротоара се показало цветенце. Спряхме с кучето и го питаме него- “Ти  природа ли си?” А то малко уплашено, постъпкано, ама с наперени листенца.

“Природа съм, много ясно, не виждате ли?!”- Какво да виждаме- до където ни стига погледа бетон, счупени плочки, коли, сгради и цветенцето. Каква ти природа и да искаш няма такава. Но ей го на- удря се в гърдите и казва, че е природа.

“Аз ще порасна и ще разбия бетона, зад мен знаете ли колко семена стоят, ще правим революция”

Бре, че смело цвете. Спогледахме се с кучето и не знаем какво да кажем, ама цветето си говори, все едно само нас е чакало.

“Всеки ден ме мачкат! Толкова са лоши тези хората. Все едно не съществувам. В началото като бях по малко, плачех, вайках се, защото ме болеше. Но сега вече искам да се разбунтувам! Искам да обединя треви и дървета и да съборим тоя бетон, дето ни пречи да дишаме! Революция! Революция. Трябва вие хората да се стреснете, полза от вас за планетата няма! Само съсипвате! Егоисти сте, а аз искам малко местенце под слънцето, да си събирам светлина и да си говоря с пчелите. А те даже не смеят да минат даже от тук, защото нищо хубаво не ги чака, освен смърт. Отрови, мръсотия… лоши сте хората, много лоши. И хич не се сещате, че големите ни братя дърветата се грижат за въздуха ви, а вие и тях тровите….”

shutterstock_144754597

С кучето много се засрамихме, подвихме опашки и оставихме цветето да декламира, а то така беше набрало инерция, че не спираше да ръкомаха. А после с ужас видяхме как някаква замечтана девойка го откъсна, повъртя го малко в пръсти, помириса го и го изхвърли на тротоара. Стояхме занемели. Разстроихме се с кучето. Не знаехме какво да направим, тъжно ни стана. Природата тук не можеше да вирее явно, а толкова много ни се искаше… Взехме го и го сложихме между страниците на една книга. Тя поне е направена от дърво. Така малкото му мъртво тяло щеше да се слее с някаква природа.

С кучето решихме да не търсим повече природа и си купихме изкуствена трева  за терасата.

Вратата и Венеция

https://goo.gl/E8VDVM

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s