Бръшляновата къща

Къщата беше потънала в зеленина. Приличаше на излязла от приказка илюстрация, с мирис на далечна епоха. С надничащи шарени пердета, измежду листата на игрив бръшлян. Подпалваше въображението ми като фойерверк. Кой ли живееше там? Стара, западнала триетажна постройка насред, модерни, лъскави сгради. С архитектура от друго време и друг свят. Все едно беше парче от миналото, загубило се в бъдещето. Носеше с достойнство годините си, много повече от 100. Като стар замък, не искащ да пусне на територията си враг, много по силен от него. Дворчето около нея, бе изоставено и само малка пътечка към входната врата свидетелстваше, че там живее някой и сега. Високата ограда се бе разрушила. Камъните отстъпваха място на метални решетки напиращи от околни сгради. Но толкова чар и романтика имаше в нея. Бях любопитна, каква ли история носи на плещите си, какво ли сърце пулсира между етажите и. И докато се заглеждах най- нахално, в чуждия дом, видях как вратичката се отвори. Показа се рошавата глава на старица превита на две. Погледна ме, измърмори нещо под нос и пак се прибра. А аз смутена от нездравото си любопитство продължих по пътя си. Денят мина, нощта и тя, но от главата ми не излизаше мисълта за приказната къща. Кой знае защо се бе загнездила в мен и ме привличаше като магнит. На сутринта пак минах от там и надникнах в дворчето, постлано обилно с жълти листа, изгубени от късната есен. Бабичката седеше на един стол и плетеше. Беше като магьосница, поне така я виждах с очите си.

-Добро утро!- махна ми тя за моя изненада

-Добро утро- казах и аз учудена, но и зарадвана от този контакт.

Отминах си по пътя, но следващите сутрини тя ме поздравяваше, а и аз на нея, докато  падналия сняг не прекъсна срещите ни. Вечер виждах, че свети в една от стаите и знаех, че е там. Сама сред бръшляна, саксиите и плетките. Каква ли беше историята и? Утре щях да я заговоря или в други ден или другата седмица. Просто не ми беше удобно да я притеснявам, но може би скоро щях или пък не?!

Зимата се развихри, попищя, разигра се и после си замина да спи, а пролетта я зави грижовно и се настани на мястото и с размах. Бях забравила за къщата с бръшляните, заради нов маршрут. Но една сутрин задачи ме отведоха до познатата улица. А там все така необезпокоявана си стоеше царствена и странна постройката. Тя приличаше на стара аристократка, която макар и позагубила блясъка си заради годините, още носеше осанка на величие.

Листата на увивното растение бяха позеленели и флиртуващо се гушеха едно в друго, скривайки от любопитни очи стените на къщата. Външната врата висеше на една панта, а пътечката изглеждаше непокътната. Нещо ме жегна. Къде ли е бабичката? Бързах естествено и така и не се задълбах в разсъжденията си. Но на следващото утро и по следващото картината беше същата. Чак сънувах, че съм в старата къща, която скърца зловещо, а прозорци се удрят, разлюлени от духове и вятър. Трябваше да разбера какво е станало с жената. На сутринта се запътих съвсем целенасочено към бръшляновия замък, бутнах разкачената портичка и се озовах в двора. Кръвта пулсираше в ушите ми, но със смела краката стигнах до вратата и почуках. Никой не ми отвори. Почуках пак.

-Ехооо! Има ли някой?

Гласът ми се загуби някъде из между птичите песни и шума на колите носещи се по улиците. Почуках за последно по-силно и вратата се отвори от напора ми. Проскърца точно като в стар филм на ужасите. Очаквах да видя маскиран човек с голяма брадва или поне няколко призрака, които чакат точно моята душа. Но нямаше нищо такова. Стаята беше празна. Влязох плахо, огледах се, пак се провикнах, но отговор не чух. Стана ми мъчно. Предполагах, че бабичката е починала или е заминала някъде, а аз така и не посмях да я заговоря. Не че имах логично обяснение защо трябва да го направя, но като си наумявах нещо, то спирачките ми не работеха. Поне можех да нахраня любопитството си. Качих се на втория етаж, но и там нямаше никой и нищо. Стаите бяха празни. Пожълтяла рамка със снимка на жената, поне от преди 30 години бе паднала самотна на пода. Само шарените пердета стояха като доказателство, че някога цветовете са изпълвали този дом. Дървеният под издаваше плашещи звуци, след всяка моя крачка. Зави ми се свят, миришеше на прах, на история, на минало. Беше време да си ходя. Засрамих се от себе си и наглостта си да вляза в чужд дом, ей така. Бързо се измъкнах от бръшляновата къща и с нервни стъпки се отдалечих като гузен крадец.

Мина повече от месец след моя взлом, докато пак стигнах познатата улица. Лятото набираше сили и задъхваше въздуха. Къщата си беше там, потънала в прегръдката на бръшляна. Почти я бях подминала, докато с периферното си зрение не мернах познат образ. Завъртях се рязко и видях бабичката на стола пред входната врата. Сърцето ми щеше да изскочи от ужас, стоях със зяпнала уста и невярващ поглед. Мигах замръзнала поне няколко минути. А тя си седеше, с плетка в ръце, все едно винаги е била там… Вдигна поглед към мен и ми махна. А аз подскочих като ужилена, но преодолях бушуващите чувства и се приближих.

-Здравейте госпожо- казах в опит да съм любезна и с полу-заекване продължих- Отдавна не бях ви виждала. На почивка ли бяхте?

-Никъде не съм ходила девойче, ти май отдавна не си минавала!- тя се засмя и си продължи плетката.

Аз смутолевих нещо, че пак ще се видим и си заминах ужасена до кости. На никого не бях разказвала за бръшляновите си приключения, а сега много ми се искаше да споделя на някой здравомислещ. Реших, че жената е ходила някъде и не иска да се обяснява на мен, една непозната. Ами, разбира се. Сама, възрастна баба, нормално да не казва къде е била.

Седмица по късно, краката ми ме заведоха до къщата, но този път заварих грозна гледка. Бръшляновите клонки, бяха разпилени по улиците. Приличаха ми на протегнати за помощ ръце, а на мястото на къщата зееше дълбока дупка… Багери изхвърляха пръст. Строителна бригада бе запретнала ръкави. Модерните сгради бяха победили, замъкът бе превзет и паднал…

– А извинете, знаете ли нещо за жената, която живееше тук?- попитах аз работниците, все така водена от котешкото си любопитство.

-Каква жена?- тросна ми се единият- Тук от години, никой не живее. Чакахме някакви наследници да се разберат, че да бутнем тази развалина…

Очите ми се насълзиха, болка стегна гърдите ми.

    – Ама как така никой не живее, тук?! Аз познавах жената, даже преди няколко дни си говорих с нея?

  – Госпожице, вървете си по пътя и не пречете!- викна ми бригадира- Бабата, която живееше тук почина преди години, явно някоя клошарка сте видели…

Тръгнах си, разбира се. А поне на няколко пресечки по тротоарите имаше разпилян бръшлян. Явно и мозъкът ми се беше разпилял някъде, но си забраних да мисля. Със сигурност всичко имаше логично обяснение, а въображението ми вече бе родило поне сто истории- бръшлянови истории.

Вижте приключенията на Верпунцио! 🙂

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s