Верпунцио Грацилиано- първа история.

Верпунцио Грацилиано беше малко момче, в чиято глава бяха накацали различни мисли и идеи, опитващи да се изкатерят по мозъчната му кутия и да излязат навън, за да разгърнат потенциала си. Току някоя да се докопа до външния свят и се случваше беля с космически размери. Верпунцио не обичаше да ходи на училище. Беше ужасно скучно там. Все за нещо му се караше учителката, а съучениците постоянно му се подиграваха за името. Майка му разказваше, че е кръстен на славен римски император, но истината беше, че името и хареса от листовка за лекарство срещу стомашни болки. Една от съставките беше верпунциев грациленов екстракт. (Каквото и да означаваше това). Но на нея много и допадна как звучи и така новороденото бебе с един кичур на главата се сдоби с чудно име. Още от детската площадка той разбра, че е специален. Когато майка му изкрещеше “Верпунциоооо!”- всички започваха да се смеят в хор. Но това ни най-малко не го натъжаваше, а напротив. Като си чуеше името издърпваше гащичките си над кръста, килваше шапката си в страни и макар бос в пясъка стъпваше като истински император. Размахвайки важно пръчката-жезъл пред другите деца.

c0a066_ceba85bf28114fc6b1a03acd9cf337d0~mv2

Като стана ученик започнаха да му се подиграват. Той не разбираше защо останалите не проумяват мащаба на благозвучното му име и не оценяват уникалността му. Не се сърдеше на другите деца, но и не мислеше, че те са достойни за компанията му. За това редовно си измисляше причини да не ходи на училище. Или гърлото го болеше или главата, а ако се наложеше ядеше пръст, защото така по убедително го свиваше коремът. И макар че майка му не се впечатляваше лесно, като го видеше да се превива сгърчен на пода, се съгласяваше да си стои у дома. А той само изчакваше тя да излезе за работа и магически оздравяваше. Като сътворяваше по четиринайсет бели в минута. Котката с ужас се криеше под мивката, като чуеше хлопването на врата, но Верпунцио, я издърпваше за опашката, слагаше и шал и я пъхаше в един кафез за птици, за да му бъде публика докато рецитираше поезия, която измисляше в момента. И макар, че горкото животно мяукаше нещастно, то Верпунцио не се впрягаше, а беше убеден, че тя е тъжна, защото не може да говори, за да  му каже колко е талантлив.

Не си спомняше някога да е имал баща, но и не беше изпитвал нужда от такъв. Майка му разказваше, че са го донесли небесните ангели, но когато се приземявали на земята единият се спънал в дългата си дреха, изпуснал бебето и за това сега малко му беше смачкан носът. Но за един бъдещ император, това не беше проблем. И Верпунцио приемаше света и себе си като малък философ. Никога не се ядосваше и винаги успяваше да се измъкне от ситуация. Дори и когато чуваше благозвучното “Тиквеникоооо!” от майка си. Тогава знаеше, че или ще хапва вкусен тиквеник, или ще бъде наказан поне до живот в някой ъгъл.

Днес пак беше се превивал пред майка си от болки, за да не ходи на училище и макар че тя го заплаши с големи инжекции, то реши да бъде смел и да не се страхува. Беше ял тебешир и сурови картофи, за да вдигне температура. Това го научи от едни хулигани и винаги вършеше работа за пред останалите. Но май беше прекалил, защото наистина се чувстваше зле. А майка му свикнала с театрите на сина си, не му обърна никакво внимание, макар да плачеше по жално и от котката.

“Никога повече няма да правя така”, мислеше си той- “Сега наистина ми е толкова лошо, че по добре да решавам дроби и да уча дати от историята, колкото и да е скучно”.

ExploringKidResized

И замислен в агонията си, той неусетно заспа, ей така както беше на пода и засънува чуден сън. Един малко странен, но пък много интересен сън. Намираше се в поле от облаци и летеше като пеперуда. Имаше големи крила на гърба си, нещо средно между тези на бръмбър и молец. Чудато животно си беше, определено. Но пък обикаляше из небесата като волна птица.

“Я, колко е хубаво да летиш”, мислеше си той – “Защо до сега не съм го сънувал това и колко е голям светът”. И така както се рееше видя огромна поляна с макове и на сред нея стоеше огледало, голямо колкото къща. Облаците докосваха земята и по тях подскачаха малки водни кончета, около които се носеха балони с вода.

“Ха, какво е това?” Верпунцио се приземи до огледалото и го заоглежда с любопитство. А то беше голямо, лъскаво, искрящо, със златна рамка и сребърен обков.

“О, може да е като огледалата от приказките”-помисли си Верпунцио- “Сигурно е вълшебно, че как иначе”

“Ей, огледалото, говориш ли?”-провикна се той и замаха към образа си, отразен в целия му блясък. Нещо примигна, пресветна и се чу глас: “Ауу, че си грозен! Ама какво си ти?” Верпунцио се заоглежда, не защото се чудеше кой говори, а кой е грозен, но след като не видя никого освен себе си, вдигна рамене и пак помаха на огледалото.

“Огледало, кажи ти от някоя приказка ли си? От къде се взе?”

“Ама, че си глупав!”- огледалото пак пресветна като коледна лампа и се появиха две очи, нос и уста. Верпунцио за миг се замисли, дали огледалото диша, че му се появи нос, но реши да не се задълбочава в това, точно сега.

“Защо да съм глупав?”- попита той-”И на мен ли каза, че съм грозен?”

“ Да, точно на теб, и си грозен и си глупав”

“Никой не ми го е казвал?!”- просълзен пророни Верпунцио- “Наистина ли съм грозен?”

“Ами да, я се виж”. И огледалото пак показа разкривения образ на момчето. А той наистина не би спечелил конкурс за красота, но винаги мислеше за себе си като за дете, което обича да прави бели, а не като за някой, който е красив или не е.

“Ти си лошо огледало!”- извика той и сълзи потекоха по бузите му- “Аз ще бъда император и ще правя велики неща!”

1

Оледалото започна да се смее подигравателно и сърцето на бедния Верпунцио Грацилиано не издържа, а грабна шепа морски кончета и ги запрати към огледалото. Балоните им с вода се пръснаха върху него, а те ядосано се гмурнаха в облаците. Огледалото не спираше да се киска и момчето реши, че не му трябва да си говори с такъв грубиянин. Плю си на крилете и пак литна над маковите полета. В сърцето му обаче се бе настанила една болка, която като малка мишка гризеше до кръв чувствата му. “Наистина ли съм толкова ужасен”- мислеше си той. “Мама винаги ме учеше, че красотата не е всичко, а е важен духът и волята и сърцето, а това зло огледало, какви ги говореше!”. И докато се носеше умислен над земята, видя някъде там малка река, която извиваше тялото си между две големи дървета, кацнали сред зелена гора. Малкият реши да си почине, да пийне вода и после щеше да реши на къде.

“Ей, река, мога ли да пия от теб? Жаден съм”

“Разбира се, прекрасно момче, пии колкото искаш”- каза му реката

“Прекрасен ли ме нарече?”- невярващо промълви Верпунцио и вдигна вежди в изненада, преглъщайки един сопол.

“Да, прекрасен си”- отговори му реката- “Я погледни образа си” И тя застина неподвижно, докато повърхността и не стана гладка като стъкло. Младият Грацилиано видя същия образ, като преди малко, макар че сега не се виждаше толкова разкривен.

“Ама как е възможно?” Запита се той и гребна шепа студена вода. Изми очи, напои устни и се усмихна на себе си и на реката.

“Я, сега още по хубав стана”- каза реката- “Ти сияеш мило момче”

И наистина Верпунцио изпита лекота и радост, щом осъзна, че не е грозен, а само до преди малко си мислеше, че никой не би го погледнал, без да иска да побегне от ужас. Благодари на милата река и пак литна в облаците, но с леко сърце. Какъв интересен сън само. Но след като полетя малко, реши, че трябва да се върне при огледалото и да му натрие носа. Никой нямаше право да го обижда и да се държи лошо с него. Обърна посоката и се насочи към поляната с маковите полета. Стигна бързо и се озова пред грубиянина.

“Ей, ти огледалото, искам да ми се извиниш!”- извика той с цялата си смелост

“Че защо пък да ти се извинявам?”

“Защото реката каза, че съм прекрасен и аз видях, че наистина съм, а ти ме нарече грозен!”

Огледалото се изпъчи и показа отражението на младежа.

“На това прекрасно ли му казваш? Крива глава, счупен нос, уши като перки, а крилете ти са като на чудовище от митологията!”

И наистина точно това, стоеше пред Верпунцио.Той се почувства озадачен, кой беше прав? Огледалото или реката? Единият лъжеше, но кой и защо?

“ А ти защо ги слушаш?”- някакви малко гласче го изтръгна от унеса му. Беше едно от морските кончета.- “Защо ги оставяш да ти казват, красив ли си или грозен? Ти си какъвто си, това е положението. Ето виж мен- аз съм морско конче и толкова, дали според някога съм такъв или онакъв не ме интересува и не променя това, че аз си оставам морско конче”

081216_homework_THUMB_LARGE

“Прав си!”- подскочи Грацилиано- “Благодаря ти, приятелче! Аз съм кръстен на император и съм роден за велики дела, даже и сега съм велик!” Той заподскача възторжено и целуна морското конче за благодарност. Стори му се че то мърка от щастие, но в този миг се събуди и видя котката сгушена до главата си.

“Ай, ама че сън!”- той разтърка очи и се изправи. Хукна към банята, стъпи на малкото столче и се загледа в огледалото на стената.

“Хм, че хубав съм си, аз съм Верпунцио Грацилиано, момче готово за приключения!” Той прихна да се смее. Явно вече нямаше температура, но във възторга си залитна, събори огледалото, катурна шкафа отгоре си и настъпи котката, а тя милата избяга с мръсна газ и се скри под леглото. Куцукащ, леко виновен, но незнайно защо щастлив Грацилиано се запъти към стаята си и отвори учебника по математика. За огромна изненада на майка си и реши, че вече ще ходи на училище. Поне за момента така мислеше. А пък утре, ще видим какво ще се случи, това тепърва предстоеше 🙂

Историята на момчето и звярът

http://www.lifebites.bg/verpunzio-graziliano-1/

 

Advertisements

One Comment Add yours

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s